В третия откъс от общо шест, научаваме за някои любопитни умения на Филип. 🙂
До 24 август споделям откъси от „Дивата магия: Белязани“, до тогава е и последния срок да си поръчаш предварително романа и специалните книжни кутии.
Линк към предишния откъс можеш да намериш в края на публикацията.
Тичешком слезе към реката, мина през мостчето, което се разклати под краката ѝ, и без да забавя темпото си, се качи при Филип.
Пред нея се разкри долината в цялата ѝ зимна прелест. Реката ромолеше успокоително. Въпреки минусовите температури все още не бе замръзнала и се носеше пълноводна по красиво заоблените си меандри.
Голата скала, върху която бяха стъпили, беше сцепена надълбоко в средата и издадена над долината. Наоколо имаше паднали изсъхнали дървета и повален от мълния бор.
Филип продължаваше да изпраща тревожни сканиращи импулси на равни интервали.
– Хей! Какво става, котарако?
– Оттук минава лей линия – през селото зад нас, нататък по продължението на цепнатината и после през отсрещното възвишение.
Лей линиите бяха като кръвоносната система на планетата, по тях се носеше живителната енергия на света им. Някои изследователи на магията дори твърдяха, че са директна връзка с Извора на магията.
Люба проследи с поглед ръката му, сочеща невидимата лей линия. Ако не ѝ го беше показал, нямаше да забележи как цепнатината свързва двете възвишения, скрита в покафенялата трева.
– Когато лей линиите бъдат прекъснати, природата в района започва да залинява. Горските животни изчезват, горите загиват, реките също пресъхват.
– Всеки го знае това. Тук обаче не е така, реката е пълноводна, има животни и гората изглежда… добре.
Филип се обърна към нея. Сините му очи бяха станали мастилени.
– Вгледай се по-внимателно. Сканирай самия процеп.
Люба затвори очи и изпрати концентриран сканиращ импулс. Цялата местност се оформи във вътрешния ѝ взор. Проломът зееше черен и мъртъв. Потръпна от усещането, подобно на студената празнота на Сивия пламък. Едва доловима тънка прозрачна нишка висеше на дъното.
Гората беше все още жива, но изнемогваше. Долови страха и безсилието на животните и горските създания. Глада им.
Отвори очи и този път видя това, за което ѝ говореше Филип. Типично зимният пейзаж прикриваше отчасти как природата наоколо линее. Забеляза много покафенели борове, смърчове и ели, сивкава мъртва трева и изсъхнали широколистни дървета.
– Лей линията е толкова тънка, че е на косъм прекъсне. Как е станало?
– Нямам представа, през последните години не е имало толкова силни катаклизми, които да увредят лей линиите. Не знам дали не е умишлено. Но кой би си правил труда? Да прекъснеш лей линия е адски трудно, да не кажа невъзможно. Не виждам кой би имал полза да разруши точно тази. Чувал съм за случаи на частично прекъсване при добив на горива или руда, но са регистрирани само три-четири. Тук със сигурност не е това. На идване усетих нещо странно в района, но не му обърнах внимание. Сега усещането просто ме заля неудържимо.
– Можеш ли да я поправиш? – обади се зад тях Невена, докато задъхано стопяваше разстоянието.
– Мога, но не е моя работа. Трябва да се върнем в Смолян. Баща ми…
– Не било негова работа! – сопна му се тя. – Какво, просто ще си тръгнем? В района няма горски маг от двайсет години! Няма кой друг да го свърши! Не може да зарежеш така нещата. Баща ти е добре. Пък и вече сме тук…
Филип въздъхна с усмивка:
– Добре, лельо Нев, ще се опитам да я поправя.
– Правил ли си го преди? – попита го Люба.
– Два пъти. Повечето горски магове даже теоретично не се обучават на това. Лей линиите са изключително устойчиви структури, майсторите не виждат смисъл в подобно обучение. Но нашият майстор беше много педантичен и ни обучи. И то не само на теория, пък на мен се оказа, че ми се удава с по-голяма лекота, отколкото на другите от курса. Ще отнеме няколко часа, но мисля, че ще се справя.
Невена сложи ръце на кръста си и въздъхна тежко.
– Тогава Люба да ме върне в Кожари. Не ви трябвам тук, не ми се мръзне. Ще ме вземете, когато приключиш. Кажи какво ти е нужно, да ти го донесе, като се върне.