На финалната права сме с „Дивата магия: Белязани“. В момента с екипа ми работим по предпечатната подготовка и коректурата. До 24 август 2026 г. можеш да направиш предварителна поръчка на книгата и специалните книжни кутии. До тогава ще ти споделя общо шест откъса от книгата.
Днес сме на любимия плаж на Люба – Паша дере край Варна. Плажуване през ноември е забавно, когато е с правилната компания. 😀
Люба заплува успоредно на брега. Грациозните ѝ прецизни движения бяха наслада за очите му, сякаш се бе сляла с водата. След малко се приближи на два метра от него и стъпи на дъното. Лицето ѝ бе озарено от радост. Водата се стичаше на вадички по загорялата ѝ кожа и подчертаваше мускулите на атлетичното ѝ тяло. На врата ѝ все още висеше амулетът, който ѝ бе направила Марта.
– Водата е ледена. Можехме да отидем на Топлата вода – измърмори шеговито Филип.
Тя завъртя няколко пъти глава в отрицание и пръските вода от косата ѝ стигнаха чак до него.
– Помниш ли мъглата? Също така, там е гадно. А и нямаше да мога да направя това – разкопча горнището на и без това оскъдния си бански и го метна по Филип. Банският го уцели по рамото и цопна във водата до краката му.
Люба се изкикоти и му направи подканящ жест с ръка. Сканиращите ѝ импулси се плиснаха наоколо.
Филип заряза предпазливостта и се затича към Люба, сграбчи я през кръста и я хвърли сред вълните. Лоша идея.
Тя го повлече надолу сред плискане и смях. За няколко мига двамата останаха под водата. Филип се измъкна на повърхността и се насили да диша равномерно, студената вода го бе стегнала в болезнена хватка. Люба обви ръце около врата му и крака – около кръста му. Целуна го напористо, спирайки и без това затрудненото му дишане.
– С времето се свиква – засмя се тя на реакцията му. – А и водата не е чак толкова студена. Може и повече, повярвай ми.
– За човек, който мрази да му е студено, имаш странни хобита.
Притисна я към себе си, настръхналите ѝ зърна се отъркваха в гърдите му. Тръпката на възбудата плъзна по тялото му въпреки отрезвяващия ефект на студената вода.
– Харесвам те такава – прошепна ѝ с треперещ от студа глас.
– Каква?
Усмивката още красеше лицето ѝ, но зелените ѝ очи, обримчени със златисто, станаха сериозни.
– Солена, горчива, морска… Беше същата, когато дойде при мен онази нощ.
Люба се отдръпна от него. Обърна му гръб и припряно тръгна към брега, разплисквайки водата около себе си.
– Да излизаме, преди да сме се вкочанили.
Филип я последва охотно, макар да му беше неприятно, че го отблъсна.
Тя се излегна по корем на кърпата, отпусна глава върху ръцете си. Неравният звездовиден белег на рамото ѝ се открояваше с по-светлия си цвят. Отпусна се по корем до нея върху нагрятата от слънцето кърпа.
Целуна я по рамото, но тя не реагира. Тогава Филип изрови една мида от пясъка и прокара ръба по гърба ѝ. Остана бяла следа, която той проследи с пръст. Кожата ѝ настръхна.
Люба завъртя глава към него:
– Трябва да се облека, но ми е толкова хубаво слънцето да напича кожата ми. Много ми липсваше това. Кажи ми честно дали ти допада тук.
Филип прокара мидата по ръката ѝ от рамото до тънкия дълъг белег на предмишницата.
– В момента се радвам най-вече на компанията ти.
Тя се усмихна, изви тяло към него. Пръстите ѝ проследиха скулите и челюстта му. Притисна буза към неговата и прошепна:
– Липсваше ми, котарако. Постоянно мислех за теб.
Филип обви ръка около кръста ѝ.
– Какво каза? Не те чух.
– Казах, че водата е много студена и измръзнах.
Тя се опита да се отскубне, но Филип я притисна по-силно към себе си.
– Лъжкиня! Наказанието ти е сто целувки. Но ако си признаеш…
Люба се изкикоти:
– Нищо не признавам. Накажи ме.
Филип я целуна няколко пъти по шията, после по устните, спусна се надолу по другото ѝ рамо. Заля го вълна от нейната радост, подобно на телепатичната връзка, която бяха осъществили през лисицата. Това го озадачи, но предпочете просто да се остави на усещането, без да се задълбочава какво се случва.
Тя измърка доволна. Притисна го в обятията си и също го целуна. Вгледа се в него, лицето ѝ стана сериозно.
– Каква е тази гробовна физиономия? – попита я Филип.
– Странно ми е.
– Кое?
– Това, че ми липсваше. Не мисля, че някой някога ми е липсвал така. А едва се познаваме…
– Сега имаме цялото време на света да се опознаем. Ще видиш колко още по-готин тип съм! – каза ѝ той със смях, след което я захапа леко за рамото.
Тя отново се разсмя и го прегърна по-силно.
